Егати скуката! - си казвах много често през последните месеци. Егати държавата! - си казвам през последните няколко години. Егати прозаичното ежедневие! Къде са чудесата? Къде са епично-героичните подвизи? Къде е пускането от парапета, от който висиш? И скокът от високо? А кому е нужно всичко това - се питам сега? Когато всеки срив на подредения ми живот е толкова болезнен. Искам си подредения живот! Не искам скокове от парапети, епични битки и героизъм. Искам си подредения живот с неговата скука, застой и държавна простотия, в чиито условия живея. И ужасно ме е страх да не загубя цялата тази подреденост. Събуждам се. Отварям очи. Той е до мен. Протягам се. Пускам телевизора. Ставам да правя кафе, мия се. Връщам се в леглото до него. Разсънвам го. Той бърбори на своя странен сънен език. Гледаме сутрешните блокове. Коментираме, смеем се, спорим. "Веднага ставай да се обличаш" - казва ми той. Няма, има още време - мотам се аз до последния момент. Отиваме на работа. Това-онова - денят отминава. Тръгваме си, виждаме се с приятели за по бира, или се прибираме вкъщи. Винаги пеша (е, когато сме гроги с такси), винаги по един маршрут. Минаваме през двата зоомагизина пътьом и винаги се спираме пред аквариумите с кучета. Коментираме. Мопсовете са малки сладки идиоти - отбелязвам аз. Нали? - да - казва той. Искаме да си вземем куче! Ще го направим скоро... Минаваме през пазара. Това прекрасно циганско място! Напазаруваме и той мърмори, че отново е натоварен като муле! Толкова е сладък! Ето ни отново у дома. Разтоварваме покупките. Той ляга пред телевизора, а аз приготвям вечерята. Отбелязвам, че пак е разхвърлям. Той не помръдва: "Стига си ме тормозила". И аз спирам след известно мъмрене. Ясно е, че пак ще свърша всичко. Вечерята е готова. Той слага масата. Винаги го прави - това е едното от двете му задължения. Вечеряме. Той вдига масата - второто от общо двете му задължения. Сам си ги е избрал. Лягаме пред телевизора. Коментираме, смеем се, спорим. И заспиваме. Обичам този живот. Не искам за нищо на света да го загубя. Сега, когато загубих близък човек, този живот ми е по-скъп отвсякога. Чудесата на ежедневието са най-големите чудеса!

такъв живот, но той си има и своите предимства.
Понякога рутината и повторението си имат своите предимства! Изненадите не винаги са приятни...

Радвам се, че отново се появи! Дълго време те нямаше?!

Life is much too important a thing ever to talk seriously about it;P Поздрави:)))))))