Дълги години на покрива на моя блок имаше огромна червена лента с бял надпис „Да живее българо-съветската дружба”. Бях малка и много не го разбирах, но ми обясниха, че братушките са ни приятели. Днес, ако цитираме клишетата, реалностите са други. Ако надписът трябва да бъде възстановен, ще пише „Да живее българо-американската дружба”.

От постоянно питане „Кога ще ги стигнем американците?” вече почваме да им дишаме във врата и почти сме ги стигнали. Не по теглене на кредити и брой самоубийства на глава от населението, понеже мащабите ни не го позволяват, въпреки че сме прегърнали техния начин на живот и много, ама много яко го стискаме.

Преди време ме обвиниха, че подстрекавам към масови убийства заради постинга ми за супермаркета. Но след като деца се ръгат с парчета стъкло, бият учителката си по английски и се прострелват при игра на руска рулетка, дали пък утре Митко от 9-ти Б клас няма да вземе другарчетата си и учителката по математика за заложници в класната стая. И да им даде урок ако в една стая тече кръв от 25 тела след колко време ще започне да изтича под вратата към коридора.

Руската рулетка може и да е руска, но децата отдавна не гледат руски филми, поради което е по-вероятно да са разбрали за нея от американските. Ах, тези американски прелести!

Задачата колко струва метален детектор на входа на училището все е по-лесна за решаване от задачата колко струва един детски живот. Разбира се, винаги има начин малките гаменчета да проявят своята жестокост в училище или извън него и това не са болестите на обществото. Това са болестите на живота. Животът, който сами сме си направили да изглежда по този начин. И който ту си харесваме, понеже, мамка му, е интересен, ту ненавиждаме до припадък.

Ужасно е интересно да прочетеш, че деца са се стреляли в училище. Далеч по-инригуващо е от това, че деца са бродирали гоблени или са се класирали на олимпиада. Или че са набили учителката си. Или че тя ги е набила. Просто така сме устроени. Макар, че ни плаши до смърт и ни кара да цъкаме с език от възмущение.

Не обобщавам. Да не се почувства някой засегнат. Просто така мисля аз и група мои приятели, с които сме дискутирали по темата...

Абе да се живее дружбата! :))) Обаче на мен никак не ми е интересно да прочета че деца са стреляли в училище. По-скоро в такъв случай сигурно бих си пожелал да имам късмета да разстрелям бащата на "стрелеца"...Защото белята започва оттам, а не от филмите и нета....