Вървя по софийските улици и вдишвам дълбоко въздух. Той разбира се, не е особено чист, но дробовете ми сякаш с магическа пръчка са се сдобили с филтър, който отсява всичката мръсотия. И аз дишам. Дълбоко. За първи път от толкова време насам. Сякаш години съм била на изкуствено дишане и сега са ми свалили тръбичките и помпичките. И аз дишам.
Не се стряскам когато звъни телефонът. Не ставам със свито сърце в очакване на поредната простотия. В неделя вечер преди началото на работната седмица не усещам тежест в сърцето. Дишам когато пия бира с приятели в парка. Дишам!
Дишам сякаш за първи път откривам магията на живота. Животът, който започва с поемане на глътка въздух. Първата глътка въздух, без която животът не започва.
А как тогава съм живяла без да дишам? И аз не зная как. Странно свойство на човешките индивиди да се приспособяват...
Да откриеш дишането отново е като откритията, които правиш за първи път като дете – че луната мени формата си, че понякога когато спиш и се събудиш не винаги е утре, че снегът рисува фигурки по стъклата, че възрастните лъжат и т.н.
Дишам и си мисля, че дори задръстени от секретите, слезли от носа ми надолу вследствие на настинката, белите ми дробове са много по отпушени отпреди.
Дори в градския транспорт има много повече въздух отпреди. Да, това до известна време се дължи на факта, че вече се разминавам с отвратителния час пик, излизайки за работа. Но в по-голяма степен се дължи на това, че дишам!
Дишайки преоткривам толкова много неща около себе си. И се радвам като малко дете...
Да Дишаш ! ! !
Алоха :-)
