Той повече никога нямаше да мине през ъгъла, през будката за вестници, нямаше да завие наляво и да си купи геврек. Повече нямаше да изкачва стълбите до третия етаж, запъхтян, в очакване на срещата си с Лора. Нямаше никога повече да купи цветя от възрастната жена на кръстовището. Повече нямаше да говори в полунощ по мобилния си телефон с шефа, нямаше повече никога да му каже „Във второто чекмежде отгоре надолу, зелената папка”.

Причината?

Той отвори очи, протегна се и отиде в банята за бърз душ. Нямаше време да се избръсне. Излезе и мина покрай будката с вестници. Усмихна се иронично. Не е истина, помисли си той. Зави наляво и си купи геврек. Телефонът му иззвъня.

-          Боби?

-          Да?

-          Здрасти пич, Хари е.

-          Хари?

-          Срещнах Иво, той ми даде телефона ти.

-          Хари, тук ли си?

-          Да, от няколко дни.

-          За бога, какво се случи с теб? Разбрах, че си бил в Лондон.

-          Да се видим.

-          Добре, довечера.

-          Не, нека да е  сега.

-          Но аз отивам на работа.

-          Наистина, важно е.

-          Добре, пред училището след половин час.

Боби се обади в работата, за да каже, че е болен и не може да отиде. Когато влезе в стария си квартал почувства, че е забравил последния път, когато се е забавлявал истински. В двора на училището още го имаше стария кестен, под който за първи път с приятелите си беше пушил трева. Колко отдавна беше това? С всеки се беше случило нещо. Иво завърши университета с отличие и го грабнаха в една софтуерна фирма, където работеше по 16 часа на ден, не правеше секс и се беше превърнал в невротик. Андрей почина на 19 от свръхдоза примеси в хероина. Това беше преломен момент в тяхната момчешка банда. След погребението му вече никой от тях не беше същият. Дани отиде да се лекува в комуна в Италия. Там се запозна с Летисия – любовта на живота му. Тя беше ангел. Мечтата й беше да стане модел, но имаше кофти зъби. Бащата на Дани й оправи зъбите и тя го заряза и се върна в Италия. Това го съкруши тотално. Сега Дани е в инвалидна количка. Получи инсулт на 24 години. За него се грижи майка му. Боби ходеше от време на време да го види, но всеки път си тръгваше гузен за това, че той е добре, а приятелят му от детинство... умира.

Захари, или Хари, както му викаха, замина на студентска бригада в Англия и повече никой не чу нищо за него. Сега беше тук и имаше да разказва. Боби беше единственият, който успя да вкара живота си в някакъв коловоз и да играе ролята на нормален. Много се надяваше същото да се е случило и с Хари. Имаше нужда да знае, че най-близкият му приятел е добре.

Боби стоеше на входа на училището и пушеше. Наблюдаваше група момчета под стария кестен и се изпълни с носталгия.

-          Здрасти, Боби.

-          Хари!

-          Много съм загазил, братле.

Боби знаеше. Още от първата нотка, от първия звук по телефона и искаше да се е объркал. Но не беше. Двамата отидоха в близкото кафе.

-          Когато отидох в Лондон, срещнах едно момче – Велимир – сърбин. Той ме открехна на една далавера. В началото се дърпах, знаеш, че не исках да загазвам повече. Но всичко изглеждаше супер сигурно. Доставяхме крадени вещи от един адрес на друг. В началото не знаехме дори какво пренасяме. Знаех само, че не са наркотици и това ми стигаше. А понякога и това не знаех. Започна да ме гризе любопитството. Преди няколко седмици отворих един пакет. Бяха някакви антики. Какво ти някакви пич, златни тракийски статуетки на  жени.  Изобщо не си паднах по тех, щото беха грозни, но антикваря, на когото ги занесох беше на друго мнение. Нещо не ми бе вързало от предишна сделка и адски имах нужда от кинти. А тоя ми даваше 20 000 паунда за едната без да ме пита откъде ги имам. В пратката пък, която трябваше да доставя на един адрес, имаше цели 5 статуетки на грозотии, ама златни. К,во да ти кажа братле, много се вързах и направо превъртях.  Мисълта, че след половин час можеше да се окажа с цели 100 000 паунда в празния си джоб, направо ме побъркваше. Гадният мазен антиквар се хилеше мазно, както само гърци могат да се хилят, щото и той беше грък и въртеше някакво синджирче, което още повече ме влудяваше. “Боб, аз съм тук до 22 ч., така че офертата важи до тогава, имаш 2 часа”, рече съскащата лоена гръцка топка и ми обърна гръб, говорейки си с друг клиент. Излязох навън и ми стана адски тъпо, направо ми се пререва. Знаеш, че отидох в Лондон за да уча, а се бях докарал до ГЕПИ. Тогава някакви баровци буквално ме прегазиха с огромните си туловища, все едно не бяха в евтиното и сиво предградие, а живееха в рая. Това направо ме довърши. Захилих се мазно като грък, представяйки си, че имам 100 000 паунда и че тия пъпчиви сънародници на Вини Джоунс след известно време могат да ми лъскат обувките. – Да го духате – провикнах се по техен адрес и побързах да се смеся с тълпата. Щото ония бяха петима и можеха набързо да ме миксират. И тогава реших. Пласирам статуетките при мазника Зорба или както му е името там и се спасявам със скоростта на бит педераст в България.  Ами, това е, взех първия самолет от Хийтроу и ето ме тук с много кинти и много голяма вероятност да не мога да ги изхарча. В смисъл, че могат да ме похарчат преди това.

-          Искаш да кажеш, че сега си със 100 000 паунда по-богат?! – опули се Боби, който си скъсваше задника за някакви си 500 лв. на месец и се чудеше как да заведе гаджето си до Перу за 5000 евро.

-          100 000 паунда, няколко горили, които ми дишат във врата и ей този пръст –  каза Хари и извади от джоба си едно писмо, в което имаше отрязан  пръст от нечия ръка.

         Боби импулсивно заразглежда ръцете на Хари, пребледнял като чукче албинос.

-          Не са моите, т,ва е пръст от Велимир.  От него са разбрали къде живея и още вчера някой подхвърли писмото под вратата ми.  Дават ми 1 ден да им върна парите, иначе да съм си запазел място в гробищата. До врата съм в лайна братле и не знам какво да правя, ти познаваш ли някои наши мутри да кашират гадните англичани? – попита Хари

-          К,ви мутри бе, ти луд ли си?! Тогава ще стане още по-тъпо. Наште първо ще ти вземат кинтите, а после могат да размислят и да ти осигурят безплатен транспорт до вечния дом. В смисъл, че в гробищата вече има влакчета и няма да ти се наложи да ходиш пеша до апартамента си в оня свят. Верно си загазил яко бате, остави ме да помисля известно време. Ще ти се обадя след два часа – рече Боби и тръгна замислен, по навик към работата си.