Това е моят ден! Любимият ми, не само, защото имам имен ден, а и защото винаги съм го свързвала с началото на пролетта.  Защото точно на 1 март от черно-бял светът става червено-бял и някак си всичко е по-хубаво, по-пролетно и по-цветно. Винаги обаче ме е дразнел кичът при мартениците, който е неизбежен и всяка година става все по-хард. Не говоря за мартениците с мишлета, които разбираемо радват детското сърце. Говоря за кичът за възрастни, но дори той не може да развали първомартенското ми настроение.

Дълго време почитах този ден, тъй като се чувствам по езически странно обвързана с него, но бях решила, че ще празнувам именния си ден на 14 април, когато е Свети Мартин – покровител на пътешествениците. Един път обаче взех безвъзвратното решение, че не мога да продължа да пренебрегвам този ден. Бях тъжна и не исках да излизам. Моя приятелка обаче ми каза, че задължително ще ме изкара от нас, защото това е моят ден и просто е изключено да не ми е хубаво. После се видяхме и тя ми подари едни минзухари. Беше толкова прекрасно! И така в битката между Баба Марта и Свети Мартин победи, разбира се, дамата. Това не беше провокирано толкова от конкретната случка, въпреки че тя за мен е от огромно значение. Може би победи родовата принадлежност, традицията и обичаите, с които са израснали предците ми от основаването на Българската държава до днес.

Тази сутрин майка ми ми подари мартеница-гривничка с мече и ми каза, че още съм нейното малко момиченце. Толкова ми стана мило, че щях да заплача. Обичам този ден!

А днес ще изляза, ще се радвам на хубавото време, ще гледам усмихнатите лица на хора, окичени с мартеници и ще вярвам, че всичко това е заради мен. Защото се чувствам една малка частичка от този прекрасен магически ритуал – да закичваш с бели и червени конци близките си хора за здраве. И всички заедно да бъдат свързани в единство от бяло-червените нишки. Вярвам, че подобни традиции ни правят по-добри, по-бели и червени и повече българи.